Кой е Дамян Бумбалов точно в този момент?
„Сега е моментът за апартамента”. Бих казал в момента е моментът, в който рязко ми се наложи да събудя силата на творческия дух, за да стартирам всичко отначало. След тотален разгром, причинен от близък човек, бях в депресия със сериозни здравословни проблеми и психически сринат. Огромно благодаря на своите приятели, близки и меценати, които ми помогнаха да изляза от тази ситуация. Сега създавам ново пространство, където ще работя и живея в бъдеще. Работя здраво, довършвам стари поръчки и в същото време нахвърлям идеи за изложба, която за себе си съм длъжен да осъществя. Ще я назова „Въпреки” - въпреки всичко, на което бях подложен, творецът и човекът в мен издържа, а изводът е: Творческата сила и креативният дух винаги побеждават злобата и селяндурската глупост!
Къде започна историята с изкуството, и по-точно кое започна първо - скулптурата или живопистта.
Семката на любовта към изкуството се посява още от ранни детски години, независимо дали човек ще бъде консуматор, или създател. В моя случай, Казанлъшкото ХГ изигра решаваща роля. В такъв екстракт от гениални и талантливи деца е невъзможно да не добиеш желание за творческо развитие в бъдеще. Там всичко вървеше успоредно: и скулптура, и живопис, и графика. Скулптурата се създава с любов, пот и физически усилия – точно както се прави секс, примерно. Живопис правя докато разтоварвам; облечен в нови и комфортни дрехи, задължително с питие и много често с компания . За мен създаването на живопис е почивка с приятен естетически завършек.
Кой беше твоят “Аха”-момент, който те “тресна в темето”, че това ти е попрището?
Случката е следната: Когато бях в шести клас, с мой приятел се забавлявахме, прерисувайки различни банкноти. Стараехме се много. Правехме детайлите с туш и перо, оцветявахме фона с акварели и с тънки четки. Парите ставаха почти като истински. Един ден се спряхме пред една леличка, която продаваше семки в хартиени фунии (по това време пред всяко училище имаше такива семкопродавачки). Аз извадих една петолевка, мое производство, подадох я на лелката, тя я взе , даде ми фунийка със семки и ми върна 4,50лв. Това беше страхотен стимул за бъдещото ми творческо развитие... Някъде по това време реших, че създаването на изкуство е голяма работа.
Каква жизненоважна разлика намираш между скулптурата и живопистта? Какво уникално чувство ти дава всеки формат?
При създаване на скулптура процесът на работа е водещ фактор. Започвам от рисунка , след това преминавам през проект от глина, последван от подробен проект в мащаб отново от глина. След като подробният проект ми допадне, го отливам в гипс (за такава отливка се прави калъп, който се отделя внимателно и се пълни с материала). Отливката ретуширам допълнително, за да доизчистя разни неща, дето не ми харесват. И тогава започва истинската работа по направата на скулптурата - избора на материал от който да я изпълня (дърво, камък, метал) и самото изпълнение... Седна ли да правя живопис, слагам едно платно, рисувам картината и готово. Разликата мисля, че е очевадна. Работейки една скулптура, удоволствието се състои в процеса на създаването, докато при живописта – радостта е да видя картината готова.
Има ли тайна война между скулптори и живописци, за която не знаем
Стефан Петков казваше така: „ По-добре дебел художник, отколкото слаб художник”. Докато бяхме студенти се шегувахме, че всеки скулптор може да бъде добър рисувач и живописец, докато живописецът няма необходимите знания и опит, с които да създаде скулптура. Има много хора , които пък разделят директно – скулпторите са скулптори, а живописците наричат художници. Всичко това са дребни теми, които се разискват след 5 5за ракия и накрая всички са прави…
А къде се намесват стените? Как се получи първата ти стена? Какви предизвикателства срещна тогава? Има ли стена, която е била много ценен урок за всички бъдещи стени, които си русвал? Защо стенописите имат голяма стойност и трудно ли е на хората в България да я оценят?
Като млад художник, не бях особено запален по стрийт арта и графитите. Правил съм „бомби” само два пъти в живота си – веднъж, когато Насимо и Ендо ми бяха на гости в Ямбол; и втория път с Бонев се бяхме напили. Аз имах някаква несподелена любов и издраскахме на тази тема гаражите под пощата в Търново.
Предпочитах да правя малки стени, oсновно поръчки, за да финансирам бурния си бохемски живот. Първата ми стойностна голяма стена направих в Троян. Там се сблъсках с монументалния формат на 5-етажна сграда... работа от вишка, адреналин, който те гъделичка, докато си горе и удоволствието да слезеш долу и да я видиш завършена. От тогава правенето на монументални стени е едно от нещата, които ме карат да се чувствам пълноценен.
...
Относно стойността - всяко нещо, създадено от един артист, е стойностно. Разбира се хората оценяват повече монументалните стенописи. В крайна сметка, щът-нещът, те им влизат в полезрението, а това което се забелязва е, че броя на хората, които оценяват положително стенопистта, се увеличава, както и възрастовата граница се вдига и хората над 70г. започват значително да одобряват.
В едно интервю много яко споделяш, че не харесваш да имаш стил. Ако публиката прекалено много захареса твоя творба, то поемаш по нова посока. Смяташ ли, че повече от всякога художниците са притиснати от обстоятелствата на соц. мрежите да имат по-ясно дефиниран стил и облик в творбите си?
Стилът се определя от арт критиците и колекционерите. Не познавам артист, който да твърди, че работи в такъв или онакъв стил. Стилът е пряко свързан с комерсиализацията на твореца. Самата идея за работа в един стил ограничава артиста, изисква от него да спазва определени догми… дори и сам да си ги е измислил. Та, затова рядко използвам тази дума. С годините на работа художникът създава свой почерк. Без значение какво и как го е нарисувал, почеркът е определящ.
Социалните мрежи са един вид виртуални галерии и пускайки своите работи се случва така, че творецът прави редовно „една мини изложба” с по една или две работи. Стараейки се новата творба да прилича на предишната (някоя, която е пожънала страхотен успех, примерно). Така художникът сам се принуждава да прави компромис със себе си в името на това да се харесва на публиката. Това изсушава артиста и го скопява откъм нови идеи и нови търсения. Разбира се това е мое лично мнение и не го налагам.
Какво можеш да ми кажеш за искреността в изкуството. Изглеждаш ми на човек, който черпи сила от това да бъде искрен в творчеството си?
Тук ще кажа, че Божиите заповеди не са 10, а 12 на брой:
11за е следната: „Само недей да се правиш”, а 12-тата е:за „Недей да се правиш, че не се правиш”
Искренността винаги е за предпочитане не само в изкуството, но и в живота. Във всички случаи уважението, което ми отдават моите приятели, познати, лицемери и обикновени пияници, се дължи основно на това ми качество. Не е особено здравословно, тъй като има доста тънкообидни хорица, за които е по-удобно да си ласкател, но и те в даден момент се усещат, че това не е правилната посока. Казвам и правя това, което мисля за редно дори и да е неприятно за отсрещните, и в повечето случаи всичко завършва благоприятно. Ако си читав човек, ще вникнеш в нещата и дори ще се зарадваш, че някой има смелостта да ти каже или демонстрира някакъв вид правота.
Има ли някакъв повратен момент в живота ти, който те е накарал да преосмислиш способностите си? С Иван Шопов си говорихме преди година за това как той е бил на ръба в един момент и е искал да захвърли четките.
Разбира се, че е имало, има сега и ще има и занапред. Всеки творец е минавал през поне 3-4 такива. Най-пресният ми е от преди 8 години, когато се роди първият ми син. Тогава почти се бях записал на курсове за тираджия. Лошото е, че в голямата си част тези моменти са свързани с материалното състояние на човек или временната финансова безизходица. Хубавото , че започват да се появяват все повече меценати и имотни хора с вкус и творческо виждане, които помагат на артистите в БГ и в Европа също (там проблемите са идентични). Щом си читав като човек и можещ като творец, никой няма да те остави да пукнеш спокойно от глад. Все ще е някой да те измъкне от тинята на съмнението в себе си или друга криза. 
Каква роля има детството в израстването ти като художник?
Много важна. Въпреки че сме провинциално семейство от град Ямбол, от малък родителите ми редовно ме водеха на изложби или театър - дори имам спомени от опери! Чичо ми е фотограф –художник, който навремето се движеше с ямболската бохема. Та покрай него и моите родители винаги, когато сме ходили на заведение или на гости, в компанията е имало художници, актьори, фотографи. В апартамента на чичо имаше десетки картини на Г.Зайков, Цв.Казанджиев, Й.Йорданов, И.Димов и още ямболски творци, които не познавах. Всичко това ми е дало от рано вдъхновение и мая, за да се интересувам и занимавам с изкуство в бъдеще.
Задължително за нашето съвременно общество е да подкрепя реализацията на стойностни творчески проекти като Великата Стена на България. Така се създава положително и градивно възпитание. Изкуството прави хората човеци.
