Само да видиш колко локум се е разтегнал в тази статия, която води своето начало от този кратък инстаграм пост.Ако не ти се занимава да научиш защо виждаш едни и същи 5 цвята навсякъде,  те съветваме да минеш първо през публикацията ни за червения цвят в инстаграм. В противен случай, ето малко от символиката на едни 5 цвята, които дълго време са обагряли целия ни видим свят.

Черно

Преди разбирачите да прибягнат към коментарите, нека да споменем, че сме наясно за “условната дефиниция” на черното като цвят. Всъщност черният цвят (както и белият) е ахроматичен, т.е. липсва какъвто и да е цвят в него. Можем да ги използваме чисто самостоятелно, да подсилим или приглушим други цветове.Колкото и да изтъкваме тази особеност обаче фактите са налице: бялото и черното винаги ни посрещат в палитрата или в комплекта с моливи, като репутацията на черния цвят е толкова богата, другите цветове лесно биха завидели от вниманието, което сме му отдали от времето на древените гърци: 

Хаос и Смърт са първичните ни впечатления от черния цвят. Благодарение на гръко-римския свят сме дарени с идеята за Тартара - най-дълбокото и мрачно пространство, което заточените титани и бесни души наричат дом. В този смисъл познаваме и черния цвят като погребалната окраска, с която завършва земния ни път. И въпреки това началата на ползването му са много по-безобидни. 

Черният, белият и червеният цвят са първите цветове, които първобитните ни мозъци възприемат като бои за себеизразяване. От трите, белият e влязъл първи в употреба посредством използване на еленски рога, креда или обикновен камък. Черният цвят вероятно се е родил с откритието на огъня, чийто въглени сме използвали за рисуване. С времето, пещерните хора добиват усет за нюанс и започват да горят растения и еленски рога за по-настиени цветове. Бикът от пещерата Ласко е показно за разбирането на първите хора от цветова теория.

С идването на римлянитечерният цвят вече се е настанил удобно в лексиката на хората и е излязъл от рамките си на цвят. В латинския се наблюдава голямо езиково богатство по отнешение на черния цвят: perniger (наситено черно), subniger (черникаво) nigritta (черност) . (очернен). Филоложките среди сочат думата нощ (nox) за корен, а други считат "да нараня" (nocere) като прозводна на черно (niger) . Така от пещерни рисунки, през езикови справки , черното достигафилософските умозренияна средновековни мислители, които разглеждат цвета като манифестация на божията промисъл. 

Много преди призмата на Нютон да раздели светлината на 7 прости цвята и да вдъхнови един от най-яките албуми в историята, цветът е смятан като естествено продължение на светлината и следователно Бог. За християнските мислители, цветът е материалният плащ, който ни разсейва от Божия път към Рая. Ранната християнска школа разпознава черния цвят като цветът на смиранието, но понеже всяка втора картина по-късно представя слугите на дявола в  черни а за е нормално да запечатаме тъмните цветове като дрес кода на дявола.  

Няма смисъл да ви убеждаваме за този наш предразсъдък спрямо цвета. Нужно е само да погледнем "Сбор на вещици" от Гоя ,,  "Мъченето на Св. Антон" на Микеланджело и "Сташният Съд" на Джото ди Бондоне и Анджелико Джовани. 

Бяло

Белият цвят се притичва на спасениекато антагониста на черните сили. Изящество, чистота, цветът на небесата: тази багра впечатлява със също толкова история, колкото черното. Божествената връзка е очевадна. Късно вечер при ясно небе ще видиш единственият силен източник на бяла светлина, който първите религии превърнали в божеството Селен/Луна. За гърците тя носи познание за лунните и слънчеви цикли. Затова и жриците на тази богиня носят бели и жълти одежди в сътветните обреди.  Християнството естествено се опълчва на поклоничеството пред лунни и слънчеви идоли, фразирайки ги като “луна-тични” (оттам и съвременната дума). 

Макар и анатемосани, бялото остава в палитрата на Христовото движение, но не заради пряката си символична връзка с Бог.  Повечето описания на Христос и свитата му се употребяват нюансите “сребро”, “слонова кост”, “злато” или “светло”, но рядко виждаме Божия син, облечен в бяло. За тази ни асоциация може да погледнем на изток към Китай, където древните мислители отдавна са представяли бялото като знак за радост; на запад, в неколонизирана Америка, където индианските племена боядисвали къщите си в бяло за добро здраве; към европейците, които виждали Божийте небеса в бяло; и към японската култура, където силата Янг отразява живителната сила на слънцето.  

Години натрупвания на тази символикав колективното подсъзнание кара публиката да изсумти при аполонския вид на Луцифер в графиката на Сър Томас Лорънс “Луцифер - падналият ангел”.  Самата картина, далеч от демоничния вид на сатаната в Черната Събота на Гоя, се счита да е вдъхновена от пасаж на Изгубения Рай от Милтън, в който Луцифер заявава, че е “по-добре да властваш в Ада, отколкото да робуваш в Рая”. 

- Целта на Лорънс е да хване в крачка импулсивната ни интерпретация на светлите цветове като типични за служителите на Бог: 

и да създадевътрешен конфликт относно разбиранията ни между разбиранията ни относно началата на злото и неговите форми. 

. . . относно разбиранията ни. 

Жълто

Един цвят, който Неолитните хора не са познавали и не може да бъде открит нито в дрехите им, нито в рисунките. Дори Египетската алхимия, от която навлизат много цветове в Европа, не усвоява толкова успешно жълтия цвят. Едва когато златото започва да става конвертируем ресурс, резервиран за знатните членове на обществата, започваме да виждаме златото като симовл на престиж. При поетите Хораций и Овидий, Златната епоха  е митичното минало на изобилие и мир; при Херкулес, златни са ябълките на Хесперидите, пазени от дракона Ладон; за Язон златно е руното, което ще му осигури власт над родния град, а за Инките златото е отъждествено с върховното им божество лънцето. Накратко: златото е на мода..

- Ние не се интересуваме от художници, които затвърждават стереотипите, а от тези, които ги оспорват. Неизвестен е пионерът, използвал жълто извън неговия златен контекст, но именно Ван Гог е бил онзи, който обръща наопаки нашето споделено разбиране за жълтото като щастлив цвят и разширява спектъра му, за да обхване както моменти на радост, така и на тъга, изследвайки онези нюанси на жълтото, близки до "тези на маслото". Често се предполага, че жълтото при Ван Гог наподобява слънчевия Бог, който е в роля на “първия баща” или "светия отец". Непрестанните конфликти на Ван Гог с баща му са причината, според критиците, жълтият цвят да придобива толкова различни емоции в картините му. От друга страна, цветът често е допълнен от синьото и червеното, които много хора смятат за символи на неговата разкъсана сексуалност.  

И тъй като популярността на Ван Гог частично се дължи на вътрешните му демони, на които той за съжаление се е поддал, много учени се опитват да разгадаят биологичната причина за прекомерното ползване на жълт цвят. Не е случайно, че жълтото доминира в повечето му картини; честата му употреба може да се дължи на проблеми с цветовото зрение или злоупотребяването на художника с дигоксин (лекарство за сърдечни проблеми), който причинява жълти плаващи точки и петна в полезрението. 

Червено

Цветът на пещерните рисунки, любовта и Ада. Това “евъргрийн” багрило за пръв път било открито в еленови рога и слонова кост, и бързо станало предпочитания начин за документиране на праисторическия живот в пещерните рисунки и графики. С еволюцията на изкуството се подобрили и начините за добиване на червено. Древните египтяни експериментирали с различни нюанси, основно за погребални картини, като смесвали цинобър и рубин, за да произведат дълбоки червени оттенъци, които са останали свежи до ден-днешен. И ако се чудите откъде дошла идеята за лечебни камъни и кристали, египтяните силно вярвали в червените камъни и тяхната целебна сила за менструални болки, кръвни заболявания и външни рани. Червеното останало популярно в гръко-римския свят, чиито хора го виждали като символ на кръвта и следователно на плодовитост, любов, страст и смелост. 

Неговата противоречива същност започва в посткласическа Европа и нейната колебливост къде да положат червения цвят. Някои свързвали червеното с цвета на похотта, използвайки го за маркер на всички любовни ескорти, с което ги отритвали от останалата част от обществото. По този повод много художници, като Карло Долчи, изобразявали Мария Магдалена в червено, подсказвайки за нейното минало като улична жрица. Но тя не е единственият библейски персонаж, който не бил пощаден от аленото дамгосване. Юда, когото Шекспир описал с червена коса (макар и в религиозните текстове да няма споменаване на цвета на косата му), оставил поколения червенокоси след себе си да се чувстват неудобно за естествения цвят на косата си. Художниците приели думите на Шекспир буквално и изобразявали облика на Юда с червена коса, циментирайки греховната енергия на този цвят, която в съвременността ние свързваме с любовта. 

Съвременната култураобаче не е причината за модерната интерпретация на червения цвят като романтичен. Средновековието и Ренесанса са пълни с противоречия, едно от което е смисъла на червения цвят. В рицарските романи и легенди, дамата на сърцето винаги е връзвала червен шал около меча или врата на своя герой за късмет и като “сувенир” за нейната любов. Връзката между червеното и любовта предшества дори този ритуал (макар че е много вероятно рицарските легенди да са го популяризирали) с римските сватби, на които булките носели червено було. 

За щастие, любовта и страстта са изместили страха и греха, когато става дума за ежедневната употреба на този цвят.

Синьо

Ето го и аутсайдерът в тази статия. Дори и сега, когато очите ни са добре обучени да разпознават нюанси и оттенъци благодарение на цифровите устройства, синьото все още се откроява като уникат. Въпреки че е цветът на нашето стратосферно одеяло, на безкрайните океани и пойни птици, този пигмент почти не може да бъде намерен в обикновените скали в природата. Затова палеолитните хора никога не са използвали този цвят в изкуството си – те просто не са го имали. 

Около 2000 години след каменната ера, през 6000 пр.н.е., хората открили индигофера тинктория,или накратко "индиго". Това растение, родом от Индийския субконтинент, е намерило пътя си към Европа през римляните и гърците, които го използвали за дрехи и архитектура. Понеже са го получавали директно на пудра, те дълго време са смятали, че това е стрит камък, наричан от тях лапис индикус (индийски камък).Синият камък идва по-късно под името лапис лазули- дълбокосиня руда, открита в находища в Сибир, Тибет, Иран и Афганистан. Това е бил скъпоценен камък, чието търсене и набавяне било толкова трудоемко, че притежанието му се превърнало във финансова инвестиция. Затова и художественото му използване, да сме честни, не било от голямо значение за мнозина.

От толкова много спорове около метафорите на черното и червеното, синьото страдало от дефицит на художествен смисъл. Не само в картините, синият цвят е пренебрегван от старите текстове и модните решения на тогавашната аристокрация. Вместо синьо фокусът на тогавашния човек е насочен изцяло към пурпура, докато внезапно, през 12^за век, почти без прецедент, синьото се изкачва в цветовата йерархия като цветът на девицата. 

От този момент нататък, всяко витражно стъкло, ръкопис и картина били украсени в "Богородинчо Синьо", което символизирало чистота, непорочност, та дори и майчинство. Ако погледнем многото интерпретации на "Мадоната и младенеца" или "Молитвата на девицата" от Сасоферато и бързо ще разберем колко обичано е станало синьото. Отнема само няколко години да се наложи и сред аристокрацията на Византия, която утвърждава ценностите на Христовото движение и имунизира синия цвят от каквито и да е негативни конотации. 

Надяваме се, че статията е била толкова забавна за четене, колкото беше за писане на Симеон Черепов .

Също толкова задълбочени и още по-смилаеми парчета може да откриете в нашия инстаграм или месечен нюзлетър.